Модераторът

Двойното счетоводство

Сутринта започна с молитва и малка лъжа. Молитвата беше за спасение. Лъжата — за удобство. И двете бяха навик. На масата пред него лежеше молитвеникът — изтъркан, с корици, които се ронят като стари обещания. До него: тефтер за комисионни, химикал със счупен връх и бележка от общината, която миришеше на мазни ръце от баница. Той затвори очи. Вдиша бавно. Изрече: „Господи, дай ми сила да върша добро… и мъдрост да печеля от него.“ Бог мълчеше от приличие. Той отвори първата сметка: „Рай“ — дебит: молитви, кредит: дребни грехове, които ще се оправдаят по-късно. После отвори втората: „Земя“ — дебит: доставени тонери, кредит: 12% комисионна, която „Господ няма да забележи“. Системата беше ясна. Той я беше измислил сам. Една жена в света беше наречена „Майка“. Една електронна таблица беше наречена „Спасение“. А самата вселена — „Божествен одит“. Той беше готов да мине през деня с наведена глава — знак на смирение за вярващите, знак на съгласие за чиновниците. Главата му беше хилядолетна валута. Навеждаше я, където има лихва. Докато отпиваше от вчерашното кафе, отбеляза първата си утринна победа: „Днес ще постя от грях… докато не зачестят възможностите.“ И тъкмо когато затваряше книгата с молитви, телефонът му завибрира. Старият му смартфон светеше като откровение от нисък клас. Съобщение от групата „Чистотата на Вярата“: „Братя, днес имаме служба. Строг ритуал. Бъдете смирени.“ Засмя се тихо. „Строг ритуал“ значеше: четирима послушници, надуваемо разпятие, две свещи от Лидл и старият им духовен наставник, който обичаше думата „мистично“, макар никога да не бе обяснил какво значи. Той погледна към небето: сиво, равнодушно, счетоводно. Така започна денят на човек, който искаше да бъде важен на два свята… и не принадлежеше на нито един. Сметките бяха отворени. Денят — започнал. Самозаблудата — в отлично състояние. И отнякъде — като статично шептене — се появи мисъл, която не беше неговата, но звучеше като вътрешен чиновник: „Всяка добродетел е прихващане на данък. Всяка лъжа — облекчение.“ Той се усмихна скромно. Не защото разбираше. А защото се надяваше да е за добро. И тръгна — към деня, в който щеше да лъже света в името на истината… и себе си в името на Бога. * * *

Светецът в мизерия

Сутринта в малкия параклис миришеше на стар тамян, мокър прах и амбиции в разложение. Послушниците стояха подредени като грешки, които чакат да бъдат оправдани. Той влезе последен — както винаги. Не защото е скромен. А защото скромността е най-скъпата му валута и я харчи само пред публика. Свещеникът — човек със светли очи и тъмни мисли — вдигна ръка: „Братя, днес ще повторим ритуала на вътрешната чистота.“ Вътрешната чистота беше сложена в кавички още при измислянето си. Бе съставена от два поклона, три шепота, едно „Господ вижда“ и много напрежение около въпроса дали Господ наистина вижда. Послушниците започнаха: Първи — поклон. Втори — поклон. Трети — колективно притворяване на очи, което изглеждаше като опит за синхронна мигрена. Той бе най-ревностният. Навеждаше се по-ниско от всички, не защото е благочестив, а защото нисък поклон = висок рейтинг в небесната система на оценяване. Бог беше неговият работодател — само че без трудов договор, което правеше благочестието особено рисково. Свещеникът прошепна гръмовно: „Почувствайте Бога в сърцата си.“ Той наистина почувства нещо. Бяха киселини. Ритуалът премина към „Пречистване чрез безмълвие“. Това представляваше стоене в кръг и преструване, че никой не мисли за вечеря. Послушник №3 издиша твърде шумно. Свещеникът му хвърли поглед, който подсказваше, че дишането е грях, ако не се извършва с духовно разрешение. Той, естествено, дишаше идеално — съвършено безшумно, сякаш кислородът му е даром от Всевишния, а не просто нормална физиология. Тук Модераторът се чувстваше могъщ. Беше единственият с правилното изражение на свято страдание: смирен, леко виновен, готов да бъде избран за духовен заместник, ако Бог реши да направи кадрова промяна. Свещеникът произнесе: „Грехът е като прах по съвестта.“ Той кимна интелигентно. Прахът върху обувките му кимна също. Ритуалът премина към най-нелепата му част — т.нар. „Обред на Мълчаливото Присъствие“, при който всички трябваше да се движат в кръг, да гледат пода и да си повторят наум: „Аз съм прах. Аз съм нищо. Аз съм слуга на Тебе.“ Той измени текста наум на: „Аз съм прах… но с перспектива.“ Вероятно това не беше одобрено от канона, но в неговата вътрешна теология всичко бе счетоводно допустимо. Послушник №2 се спъна. Той успя да се направи, че не го е видял — въпреки че го гледаше с прецизността на данъчен инспектор. Спъването беше грях по линия „несъобразено смирение“. Той си записа това в съзнанието като бъдеща точка за морално превъзходство. И тогава — най-важният момент. Свещеникът каза: „Сега — мълчание. Бог ще ви говори.“ Всички затвориха очи. Той ги затвори най-решително. И… Бог мълча. Той преглътна и реши да говори вместо Него. На себе си. „Моят път е праведен.“ „Моята роля е велика.“ „Аз водя хората… дори когато те не го разбират.“ И когато отвори очи, видя всички послушници — дребни, жалки, мърморещи, скучни — и ги обикна с любовта на човек, който знае, че ги превъзхожда. Светецът в мизерия. Бог в мазето. Архангел с евтини обувки. Той беше готов да продължи деня си. Да върши добро. Да върши зло. И да поддържа счетоводството между тях като свещено и балансирано. В този миг той беше най-светлият човек в стаята. И единственият, който беше сигурен в това. * * *

Администраторът на реалността

Интернетът беше неговият храм. Не параклисът, не общината, не сектата. Тук той беше Бог… само че, с 5 фалшиви профила и нито един последовател, който да е истински. Утрото му започваше с обред, по-свещен от всяка молитва: отключване на телефон, проверка на известия и леки корекции в измислените животи, които управляваше с усърдието на дребен полубог. Фалшивите му профили стояха подредени като войници в стройна колона: Петър_Праведний – моралният шамар на групата ГласътНаРазума88 – аналитичният Тихият_Наблюдател – мистичният Админ_Истина – строгият пазач Железният_Архонт – агресивният патриот с кирилица, писана от уморен ангел А най-отгоре беше той самият — със собствения си профил, лицето му като мокра къртичина пред камерата и биография: „Исихаст – това е този, който насаме с единия Бог беседва и постоянно Му се моли.“ Патриот. Истината над всичко. Истината… която той лично произвеждаше. Отвори групата си: „Пазители на Правдата и Чистотата“ — 742 членове, от които 736 мъртви души, три бота и две пенсионерки, които мислеха, че групата е за рецепти. Подскочи известие. Нов пост от „Железният_Архонт“ (негово алтер-его): „България е крепост на вярата! Който хули Божия ред, хули и народа!“ Той се усмихна. Беше написал това вчера през нощта в тоалетната, докато търсеше правилния патос. Отговор веднага от „Петър_Праведний“ (друго алтер-его): „Амин, брате! Днес е време за будност и духовна чистота!“ След това се включи „Тихият_Наблюдател“: „Онзи, който пита прекалено много, всъщност търси оправдание да греши.“ Това беше пасивно-агресивен удар към един от членовете — човек, който беше имал наглостта да постави въпрос относно чудесата. Днес въпросът беше друг. Един потребител — смел, наивен или пиян — беше написал в групата: Георги Дришльов: „Значи… според вашата свещена книга… Бог забременява собствената си непълнолетна майка (12–16 години, според Протоевангелието на Яков)… със себе си… след което се ражда и израства, за да се пожертва на себе си, за да ни спаси от себе си, заради правило, което сам е измислил (първороден грях). Пропускам ли нещо?“ Тишина. За момент — тишина. После Модераторът се превърна в духовен земетръс. Пръв отговори „Петър_Праведний“: „Такива въпроси са богохулство. Вярата не е за подигравка.“ После „Админ_Истина“: „Тонът ви нарушава правилата на групата. Предупреждение.“ После „Железният_Архонт“: „Ако не ти харесва, ходи в чужди групи да сипеш съмнения, безроднико.“ После „ГласътНаРазума88“ (който звучеше най-обективно): „Теологията има своя логика. Не е нужно всичко да се разбира. Някои неща са тайна поради самата си святост.“ И накрая — той самият, от истинския си профил: „Скъпи приятелю, нека запазим добрия тон. Свободата на словото не е свобода да нараняваме чувствата на вярващите. Благодаря ви за разбирането.“ И така, петима мембъри му бяха отговорили, че е написал глупост поради невежество. Петима — всичките "той". Коментарът на онзи човек остана самотен като грешна молитва. Никой не посмя да го защити. Модераторът завърши процедурата със свещен акт: изтриване на коментара. Истината беше възстановена. Божията реалност — опазена. Групата — пречистена. Той се облегна назад. Адреналин от контрол. От малка власт. От симулация. От микрокосмос, в който няма противопоставяне — защото той го модерира. Светът можеше да пропада в хаос. Но тук, в това малко цифрово царство, той беше Пазителят. И се почувства важен. Силен. Точният човек на точния пост в небесната архитектура. Още една лъжа беше спасила истината. Още една истина беше спасила лъжата. И той — Администраторът на реалността — се усмихна благочестиво, сякаш Бог лично му беше поставил лайк. * * *

Паразитът в общината

Общината посрещаше всеки с олющени стени и миризма на кисели досиета — ароматът на държавност, оставена да зрее. Той обичаше това място. Не заради институцията, а заради нищожността, която му даваше власт. Влизането му беше ритуал. Навеждаше глава. Не от уважение — от навик да изглежда безопасен, смирен, невинен… като човек, който никога не би направил нещо нередно. Точно такива са най-опасните. Зад гишето №4 стоеше Веска — чиновничка с прическа като разрошено наказание и изражение, което подсказваше, че животът е едно дълго чакане да удари краят на работния ден. Тя го погледна с онзи поглед, в който няма нито симпатия, нито неприязън — просто административна умора. – Оооо, пак ти… – въздъхна тя без да крие, че го помни твърде добре. – Добро утро, сестро във вярата – прошепна той. Тя не беше негова сестра, нито във вярата, нито в нищо. Но му разрешаваше да се подмазва, защото беше практично. – Какво носиш пак? – попита тя. – Една малка, незначителна заявчица… за няколко тонера… – той се усмихна с благочестива гримаса. – Накратко: пари – преведе тя автоматично. Точно затова я обичаше — Веска беше честна. Честността ѝ го успокояваше, защото самият той не бе способен на нея. Той ѝ подаде фактурата внимателно. Тя дръпна документа от ръцете му и го погледна с тънка усмивка. – Сам си го писал? – попита. – Господ ме научи да работя прецизно – отговори той. – Да, много ти е помогнал – засмя се тя сухо. – Дано да ти опрости шрифта Times New Roman в червено. Той не хареса тона ѝ. Горделивата му духовна част почувства леко пробождане от скепсис. Това беше грях от нейна страна — макар тя да не го знаеше. На масата се появи друг чиновник — Тошко. Човек с тяло като компрометиран архив и лице, което приличаше на копирна машина в режим „error“. – А! – каза той. – Нашият човек! Той винаги наричаше Модератора „нашият човек“, макар и никой да не знаеше в чий точно екип принадлежеше. – Донесъл си пак техника? – Не техника, братко – поправи го той. – Божи инструмент за труд. – Тонери, брат – изсмя се Тошко. – Не чудеса. – Чудеса има във всяко нещо, стига да имаш очи да ги съзреш – философстваше Модераторът. Тошко го гледаше като човек, който не вижда чудеса, но вижда сделка. Тук той беше важен. Тук имаше значение. Тук казваха „братко“, „майсторе“, „наш човек“. Не защото го уважаваха — а защото имаха нужда от неговите евтини услуги, неговите малки хитрости, неговото подмазване. Той беше смазка в машината на мързела. – Тоше – прошепна той заговорнически – за онзи проект… европейския… Тошко замрази физиономията си. Това беше тайният им ритуал — като католическо признание, но с повече корупция и по-малко святост. – Казвай, де – прошепна Тошко. – Имам „връзка“ – той снижи тон. – Евтин доставчик. – Колко да е евтин? – попита Тошко. – Една минимална божия милост – отвърна той с поглед на човек, който симулира духовност, докато смята процентите. Тошко се ухили: – Остави милостите… кажи комисионната. И тогава, в този миг, той се почувства център на вселената. Не защото е духовен. А защото имаше нещо, което Тошко няма — готовност да лъже, да манипулира и да се прави на светец едновременно. Веска удари печат на документа. – Прието – каза тя. – Отивай си, че ми дишаш въздуха. Той се усмихна с благочестива тъга. – Бог да те пази, сестро. – Пази си документите, че пак ще ги изгубиш – отговори тя. Излизайки от общината, той се чувстваше по-лек. По-свят. По-важен. По-необходим. Мястото, което обезсмисляше толкова животи, правеше неговия смислен. Той вървеше към деня, а денят му принадлежеше. Счетоводството продължаваше да се пълни. Рай – с лъжи. Земя – с комисионни. И двете – с увереност. * * *

Инвестиции в спасение

Където духовността се превръща в счетоводна таблица, а Бог — в одитор без офис. Той обичаше тишината на ранния следобед — времето, когато градът изглеждаше уморен от собственото си безсмислие. Това беше най-подходящият момент за неговия най-свещен ритуал: Актуализация на двете счетоводни книги. Тетрадката „Рай“ беше синя, с избелели корици и кръстче, залепено с тиксо. Тетрадката „Земя“ беше червена — не нарочно, просто така се беше случило. Но символиката му харесваше. Изглеждаше професионално, почти божествено. Той седна зад бюрото си — бюро, което бе преживяло поне три административни реформи и една политическа метаморфоза. На него имаше: икона на Свети Георги купчина разписки два химикала (и двата крадени от общината) телефон, пълен с фалшиви светци калкулатор, който беше главният му духовен инструмент и около няколко стари разглобени компютъра с разпилени платки и снопове кабели. Първо отвори „Рай“. Сметка: РАЙ Столът изскърца като свидетел. Той започна да пише: Приходи: три молитви участие в ритуал смирение (демонстрирано, но то пак се броеше) „подкрепа на вярата“ в социалната група (пет коментара, три емоционални, два заканителни) Разходи: едно дребно изнудване сутринта два неискрени поклона (сам ги беше броил) „леко възгордяване“ по обяд празна мисъл по посока на плътско желание (но кратка, значи -50% грях) Записа всичко внимателно. Бог сигурно вече гледаше. Ако не гледаше, Модераторът щеше да му подари обобщителна справка в края на деня. После отвори втората тетрадка: Сметка: ЗЕМЯ Тук ръката му ставаше уверена. Тук беше силният. Тук имаше власт над числата, съдбите, сделките, дребните зависимости. Приходи: 12% от доставката в общината обещание за бъдещ проект (европейски, следователно богато благословен) две „услуги“ изпълнени с цел създаване на дълг едно „приятелско съдействие“ за чиновник, което ще бъде капитал дребна печалба от кабел и вентилатор, продадени като „ремаркетирани“ Разходи: морал (минимален, той не инвестираше много в това) време нерви съвест (но тя беше амортизирана, така че не влияеше на печалбата) Той погледна двете таблици. Изпита онова странно удоволствие, което изпитва човек, който е убеден, че може да мами съдбата със счетоводство. Нямаше светлина, която да го изобличи. Нямаше глас свише. Само тишина. Тишината беше съгласие. Записа бележка в тетрадката „Рай“: „Днес, Господи, балансът е положителен.“ После записа бележка в „Земя“: „Днес, братко Модераторе, балансът е положителен.“ Два свята. Две величия. Два живота. Една лъжа, умножена по две. Той се облегна назад. Погледна тавана с онова изражение на човек, който очаква някой ден да бъде възнаграден за точност. Той вярваше в това. Наистина. Искрено, което беше най-страшното. За него духовността не беше вяра. Беше актив. Инвестиция. Сделка с отложено плащане. Той не молеше Бог за прошка. Той молеше Бог за добро счетоводно приключване. И някъде между синята и червената тетрадка се раждаше мъж, който… дълбоко вътре в себе си… беше убеден, че може да измами и Бога, и човека, и вселената, стига сметките да излязат. На този свят съществуваха светци, грешници и жертви. Той беше извън категориите. Той беше аудитор на собствената си измама. И денят му продължи. Двойната му душа — балансирана. Двойният му живот — оправдан. Двойното счетоводство — свято. * * *

Предложението

Земната власт протяга ръка към Модератора… и той я хваща като човек, който се моли за спасение, но всъщност гладува за влияние. Следобедът имаше вкус на нещо необичайно. Не беше от кафето, не беше от праха, не беше от отчаяното жужене на стария вентилатор в магазина му. Беше от онзи вид въздух, който човек усеща преди буря — или преди чудо, ако е по-наивен. Телефонът му звънна. Номерът беше непознат и важен — комбинация, която в неговата система значеше „Божествена възможност“. – Да, моля? – каза той със смирено гърлено превъзходство. Гласът отсреща беше мазен, уверен, леко кисел — политически глас, обуван и събуван в десетки кампании. – Брат… наш човек каза, че ти си човекът за… специалната работа. Ох. Колко силно му подейства това: „наш човек“. Този идиотски израз, от който мирише на кебапчета, сива власт и неподправени търгове. Но за него… за него това беше вербална корона. – За каква работа говорим? – попита той, опитвайки да звучи еднакво скромен и незаменим. Гласът продължи: – Проект по европейска линия… регионално развитие. Голям. Много голям. Имаме нужда от посредник… човек, който „разбира“ системата. „Който разбира системата“ беше най-големият комплимент, който някой можеше да му направи. Никой не разбираше системата. Само паразитите на системата мислеха, че я разбират. Той задиша тихо. Беше развълнуван, но се опита да го превърне в смирение. – Господ ми е дал знания – каза той. Гласът отсреща се засмя. Смях без Бог. – Господ няма нищо общо, брат. Идеята е проста: ти уреждаш някои… доставки, да го кажем така. Ние уреждаме… останалото. Комисионата е прилична. Комисионата. Не „вярността“. Не „братството“. Не „делото“. Комисионата. Той чу думата така, както фанатик чува „откровение“. Тя беше валутата на неговата земна сметка. А земната сметка беше празна като ден за пости. – Колко прилична? – попита внимателно. Гласът стана по-нисък: – Ако всичко мине гладко… ще си човекът, който държи ключа за целия проект. Пари, влияние, достъп… Вярваш ли в съдбата? „Вярваш ли в съдбата?“ Това беше фраза, която ползваха само две категории хора: шарлатани и политици. Той им принадлежеше духовно и на двете. – Аз вярвам… в реда – каза той, за да звучи морално. – Чудесно – каза човекът отсреща. – Ще се видим утре. Мястото е дискретно. И… Ела сам. Ние работим… светски. Клик. Тишина. Тишина, която не беше божествена, а административна. Той остана сам. Телефонът в ръката му тежеше като пророческа плоча. Очите му гледаха към тавана, но виждаха бъдеще. Земята му вещаеше сила. Раят му нашепваше предупреждение. Той избра да чуе само едното. Вътрешният му счетоводител започна веднага да работи: РАЙ – потенциални разходи: съюз с мръсни пари сделки с политически „езичници“ вероятен грях → висок риск за „духовна чистота“ ЗЕМЯ – потенциални приходи: влияние нови „връзки“ комисионна, по-голяма от всичко до сега възможност за бъдещи проекти власт уважение (или поне имитация на такова) Балансът клони към Земята. Балансът винаги клони към Земята. Но той беше духовен човек — или поне искаше да бъде. Трябваше да намери оправдание. И го намери. „Господ ме изпитва. Той ми дава тази възможност, за да провери вярата ми.“ Ах, прекрасната самозаблуда. Тя беше като синтетичен тамян — мирише евтино, но върши работа. Той се прекръсти, небрежно. Не като вярващ, а като човек, който подписва договор. Съдбата му звънеше по телефона. Той я беше приел като обаждане от непознат номер. Сега трябваше да реши само едно: Кой свят е по-доходен? И за първи път… за първи път от много време… усети, че двата му свята скоро ще се сблъскат. И единият ще трябва да умре. * * *

Предателството, което дори Бог не може да оправдае.

Срещата беше в мазен офис над автосервиз — място, където миризмата на гума и евтина власт се смесват така естествено, сякаш ги е благословил един и същ демон. Той се появи 10 минути по-рано, за да изглежда „отговорен“. В неговата логика: ранното пристигане = духовна дисциплина. Влязоха двама мъже. Не бяха политици в класическия смисъл — нямаше костюми, нямаше гривни, нямаше PR. Имаше само увереността на хора, които знаят, че властта никога не стои на светлина. Първият се представи като Живков. Вторият — просто „Колегата“. „Колегата“ беше висок, рус и с очи, които виждаха всичко, но не помнеха нищо. Идеален за тази работа. Той се наведе леко — уважително, религиозно, сервилно. И тримата мъже го гледаха, без да върнат жеста. Живков започна: – Знаеш какво обсъждахме по телефона. Проектът е голям. Пари има. Но… има и условия. Аха. Условия. Те винаги са камъкът, от който се препъва духовността. – Условия? – попита той, с фалшивия си тон на смирена овца, която си носи ножа в джоба. Колегата се наведе леко напред. Тонът му беше тих, но по-силен от всяка заповед: – Ще трябва да дистанцираш един човек от твоите хора. За известно време. Да има проблем с него, да го изключат… Да изчезне. Тишина. Светът млъкна. Дори луксозният климатик се задави. Модераторът преглътна. – Кой… кой човек? – попита. Искаше да е някой безличен. Някой, който не е важен. Някой, който е лесен за жертва. Живков погледна телефона си, сякаш търсеше рецепта, а не смъртна присъда. – Един от духовните ти братя. Този… Марков ли беше? Да. Марков. Марков. Тих, искрен, наивно добър човек. Човекът, който веднъж му беше донесъл супа, когато беше болен. Човекът, който му беше казал: „Брат, важно е да бъдем чисти пред Бога, не пред хората.“ Човекът, който беше истински вярващ — не симулация. – Ма… Марков? Гласът му се счупи леко, но той го замаскира като кашлица. Колегата продължи, без грам съчувствие: – Той е пречка. Има идеи. Непослушен е. Вие в групата си… как го казвате? А, да: „духовно неукротим“. Така ни го описаха. Той за миг си представи лицето на Марков: скромно, светло, неподправено. Чистота без маркетинг. Благочестие без сметка. И в този миг — за първи път от много години — усети сянка на морал. Мъничка. Но реална. Той каза тихо: – Но… това е брат. Не мога да… Живков го прекъсна: – Можеш. Просто му приписваш едно дребно нарушение. Църквите и сектите това правят най-добре. Колегата се усмихна: – И ще получиш… всичко. Проектът. Достъп. Комисионата. Влиянието. Без да си мръднал от мястото. Той преглътна отново. Вътре в него започна разпра между двата му свята: Сметка „Земя“: огромен приход. Сметка „Рай“: огромен разход. Това беше трансакцията, която не можеше да се завърти. Дори с цялата му лъжа, с цялата му хитрост, с цялата му духовна гимнастика — това беше нещо, което не можеше да се оправдае. Той опита: – А… а ако се разбере? Живков се засмя: – Брат, ти май не разбираш… Ти ще го „разкриeш“. Ти ще бъдеш този, който да го обяви. Като морален акт. Като възмездие. Колегата довърши: – Всички ще ти повярват. Ти си Модераторът, нали? Ето го. Величието. Колкото и фалшиво да беше, той го почувства. Смирено каза: – Ами… Кой друг, ако не аз? Подписа документа, който му подадоха. Ръката му трепереше, но те го изтълкуваха като уважение. Документът не беше за проекта. Беше за Марков. Наричаше се: „Свидетелство за вътрешна нелоялност към общността.“ Сърцето му падна някъде около стомаха. Душата му се скри зад шкафа. Сметките му — ескалатор към пропаст. Но ръката му подписа. Точно тогава. В този миг. В този удар на химикалката… Господ мълчеше както винаги. За първи път мълчеше твърдо. Безмилостно. Като одитор, който затваря книга с дефицит. Предателството беше извършено. Не защото беше силен. А защото беше слаб. Прекалено слаб да се откаже от земната печалба. Прекалено слаб да защити „брата“. Прекалено слаб да бъде човек. И в тишината след подписа той чу само едно: „Балансът е нарушен.“ * * *

Дебатът, който не успя да модерира

Модераторът седеше пред монитора си като пазител пред храм, но храмът този път беше Facebook групата: „Светлина, Вяра и Чистота“ — 5200 членове, от които поне 5196 бяха пасивни. Той тъкмо беше публикувал своето дневно нравоучение: The Moderator (Админ): „Господ ни е дал свободна воля да Го изберем. Само слабите духом отказват да вървят към Светлината.“ Първите коментари, както винаги, бяха от неговите двама верни религиозни последователи: Богомир_77: „Амин, брате Модераторе! Само истината спасява!“ Мария_ДобротоСърце: „Прав си. Светът става по-лош, когато хората се отдалечат от Бога.“ Модераторът се усмихна доволно. Беше свикнал, че неговите постове получават одобрение, защото той внимателно изтриваше всичко, което не беше по канон. Но този път… …се появи нов коментар. Цитат от поста на Модератор се появи като пришествие: "Само слабите духом отказват да вървят към Светлината"??? … или наивните страхливци без капка достойнство, но вместо това с безмерна алчност? — "Аз искам, искам да отида в рая" — поведение на дете пред магазин за играчки. Реакциите под коментара избухнаха като фойерверки. „😂😂😂” „ОПЕеее! Някой каза на глас онова, което всички мислят.” „Бам! В десятката.” Модераторът усети как горящата топка на паниката заема мястото си между ушите му. Той побърза да отговори: The Moderator (Админ): „Това е богохулство! Духодната мистрия на Господ е дълбока!!!“ Коментарът се появи с две правописни грешки. „духодната“ и „мистрия“ вместо „мистерия“. Хората го видяха. Смехът започна. Тогава влезе вторият удар. Обретен Негрилов: *„Наистина ли е любов, ако е избрана под заплаха? Чувам често, че Бог дава свободна воля да Го изберем. Но колко свободен е изборът, когато „НЕ“ води до вечно наказание? Това не е любов — това е заложничество. Решения, основани на страх, не са решения. Това е биология. Ако ти държат пистолет в главата и кажеш „да“, това не е съгласие. Това е оцеляване. Когато вярата се формулира като: „Вярвай или страдай безкрайно“, това не е религия — това е рекет.“* (след пауза Обретен Негрилов добавя:) *„И да, Римляни 6:23 казва: „Заплатата на греха е смърт.“ Не вечно мъчение. Смърт. Не вярваш → умираш. Вярваш → живееш вечно. Но пък… да умреш, за да избегнеш вечно робство… понякога звучи като утеха.“* Групата избухна. „ЧОВЕКЪТ ГИ МАЧКА!“ „Ей, отдавна не съм виждал такъв интелигентен дебат тук!“ „Брей, администраторът нещо… мълчи 🤣“ Модераторът триеше коментари с скоростта на отчаян екзорсист, но всеки изтрит коментар пораждаше още три. Алгоритъмът вече не беше негов съюзник. Богомир_77: „Админе, изтрий ги тея неверници! Те рушат чистотата!“ Мария_ДобротоСърце: „Те са обсебени от дявола! Почувствах тъмнината от телефона си!“ Атеистите продължиха. Георги Дришльов: „Мария, това е батерията ти. На 3% е.” Обретен Негрилов: „Ако Господ не може да понесе въпрос, как очаквате ние да понесем отговорите му?“ Два профила написаха „Амииииин“. Не Модераторът, а реални хора. Светът му се изплъзваше. Модераторът не издържа: The Moderator (Админ): „Трябва да запазим добрия тон!!! Богохулството е престъпление пред ДУХОВНАТА МИСТРИЯ!!!“ Още една грешка. Още една вълна смях. „ДУХОВНА МИСТРИЯ 🤣🤣🤣“ „Да бе, админ, Господ е зидар 🤣“ „Ей това ще остане в историята“ Модераторът опита да се защити: The Moderator (Админ): „Който напада вярата напада и мен!! Цеезура е нужна за доброто на общността!!“ Още грешки. Още смях. Георги Дришльов направи финалния удар: Георги Дришльов: „И вярно — който напада теб, напада теб. Но който ти зададе въпрос… напада само лъжата.“ Хиляди реакции. Някои хора му ръкопляскаха виртуално. Някои го запазиха в screenshot. Някои го споделиха. Модераторът беше съкрушен. Публично. Логично. Не от дявола — а от въпрос. * * *

Лъжи от двете посоки.

Предателството беше извършено, но не бе осмислено. То стоеше вътре в него като чуждо тяло — малко, почти незабележимо, но остро като треска под кожата. Той го чувстваше. Бог мълчеше. Светът се преструваше, че не вижда. А той се преструваше, че не е избрал. Но беше. Той приседна вечерта пред иконата — онова старо изображение, от което повече се лющи боя, отколкото идва благодат. Запали свещ. Започна да се моли. Но молитвата му беше… крива. Като счупен стол. Като изпусната дума. Като признание, изречено на глас, но адресирано към грешен получател. – Господи… Ако съм постъпил неправилно, то е защото исках да защитя делото. Общността. Редът… Той сам не вярваше на това. Усети липсата на убеждение като дупка във въздуха. – Дай ми знак, че изборът ми е… верен. Свещта пламна по-силно — не защото Бог се бе събудил, а защото евтиният парафин винаги правеше така. Той го прие за знак. Не от благочестие. А от отчаяна нужда сметката „Рай“ да не бъде напълно занулена. На следващия ден хвана телефона си като оръжие. Трябваше да докладва. – Всичко върви по план – каза той. Гласът му звучеше уверено — но ръката му трепереше. – Марков? – попита Живков отсреща. – Пада. – каза той. – Ще го докладвам на събранието довечера. Колегата се включи отзад, глас като ръжда: – Спокойно. Това е дребно препятствие. Ти върши важното. Ние ще те подкрепим. Думата „подкрепим“ го успокои. Той имаше нужда от структура, която да го оправдае. Нуждаеше се политиката да му даде благословия, след като Бог отказваше. Привечер, общността беше събрана. Дървени столове. Студена стая. Очите на хората — внимателни и уморени. Марков седеше на първия ред, не подозирайки какво предстои. Той го гледаше с доверие. Доверие. Най-евтината жертва. Свещеникът каза: – Брат Модераторе, имаш ли нещо да споделиш? Той се изправи. Две сметки резонираха в главата му. Рай → не прави това. Земя → направи го веднага. Гласът му беше спокоен. Прекалено спокоен. – Имам информация за… …духовно разколебание. …от един брат. …от нашата общност. Думи без кръв, но с миризма на предателство. Марков се обърна. Усмихна се леко. О. Тази усмивка беше нож. – Брат Марков… – започна той. – имал е… контакт с… идеи, които… не са в хармония с нашата духовна чистота. Марков замръзна. – Аз? – каза тихо. – Брате, но аз… – Има свидетели – прекъсна го той, преди да се разтрепери сам. – Има данни. Записки. Някои разговори… Нямаше. Всичко беше измислено. Но той беше добър в измислянето. Дори Бог би го потвърдил — ако Бог изобщо се занимаваше с това. Свещеникът го погледна: – Това сериозно ли е? – Да – каза той. – Става дума за… вътрешна нелоялност. Думата „нелоялност“ беше метална. Студена. Нечовешка. Той я хареса. Марков го гледаше. С онзи поглед на човек, който търси логика, морал или братство — и не намира нищо от тях.

Сривът на мрежата.

Денят след предателството беше странно тих. Тишина, която не беше спокойствие. По-скоро… токов удар в душата. Той отвори телефона с онова нервно очакване, с което грешник отваря писмо от ада. Известия. Много. Твърде много. Първото беше от групата „Пазители на Правдата и Чистотата“ — неговото цифрово царство. Един пост, оставен от „Петър_Праведний“ (неговия профил), беше получил коментари… и то от хора, които той не беше програмирал. Коментар 1: „Това е пълна глупост.“ Коментар 2: „Защо тук пише един и същ човек от три различни профила?“ Коментар 3: „Хахаха, брат, ти си мислиш, че не се вижда? Пише ни един и същ идиот.“ Той се вцепени. Огледа профила. Някой беше направил screenshot. Сложил го беше в групата. Събрани бяха три от неговите постове — все с еднакви грешки, еднаква пунктуация, еднакви фрази. Под screenshot-а имаше заглавие: „Когато Модераторът си говори сам и забравя да смени профила.“ Удар. Първият реален удар. Не духовен. Не морален. Социален. Той изпита парализа — кратка, но болезнена. Не страх, а срам. От онези, които ударят в стомаха. Опита да се оправдае. Пусна коментар от истинския си профил: „Това е манипулация. Някой е хакнал групата.“ Но хората вече бяха по-бързи от лъжата му. Коментар: „Ехооо, брат, ако някой те беше хакнал, щеше да пише грамотно.“ Коментар: „Не е хак, просто си се объркал. Или си пиян. Или си… СМЕШЕН.“ Коментар: „Господи, това е жалко. Човекът си играе на армия от вярващи.“ Някои хора напуснаха групата. Някои останаха… за шоуто. Той започна да трие коментари. Триеше бързо, безмислено, потно, като човек, който гаси пожар с мокра салфетка. И тогава… се случи недопустимото. Апликацията замръзна. Профилите му… се появиха сами, без да са ги отворил. Първо „Железният_Архонт“ написа: „Не оставяй тези неверници да те обезсърчат! Ти си пазителят!“ После „Тихият_Наблюдател“ коментира: „Всеки, който те критикува, е враг на реда.“ След това „ГласътНаРазума88“ добави: „Вината винаги е отвън.“ Но… той НЕ ги беше писал. Не ги беше въвеждал. Не ги беше дори отварял. Те започнаха да повтарят неговите фрази. Те започнаха да симулират неговата мисъл. Те започнаха да говорят в неговия стил, но без неговия контрол. Алгоритъмът запомняше. Паметта копираше. Дяволът на автозавършването работеше. Профилите му започнаха да се израждат като децата на братовчеди. Той изпищя: – Спрете! ВАМ говоря! Спрете!! Никой не спря. Профилите му продължиха да flood-ват групата с духовна агресия. Пред хората. Публично. Със собствените му думи. Срам. Срам. Срам. Той затвори телефона, но телефонът завибрира отново — notifications като хор на прокълнати. Тогава разбра: Лъжата беше придобила собствен живот. Както всяко чудовище, създадено от слаб човек. Той отиде до общината, за да се скрие в познатия хаос. Но Тошко го посрещна с усмивка, която не беше приятелска. – Видяхме онлайн цирка. – каза той. – Ти си легенда, бе. Веска го гледаше, сякаш вижда пред себе си кайма с изтекъл срок. – Много „професионално“ – каза тя. – Да не би да изпращаш сам на себе си съобщения вкъщи? Хората се смееха. Никой не го нападаше. Но никой вече не го уважаваше. Живков прати кратко съобщение: „Контролирай се. Или ще станеш токсичен за проекта.“ Контролирай се. Контролирай. Ъглите на ума му започнаха да се свиват. На вечерната молитва Марков не беше там. Хората го гледаха със смес от страх, погнуса и… съмнение. Свещеникът каза: – Брат Модераторе… Има притеснения относно твоето… Двойно участие. Двойно участие. Истинският термин за двойни сметки. Той не отговори. Не можеше. Марков беше отсъстващ, но погледът му присъстваше. И онова доверие, което го бе проболо предната вечер… сега беше нож, забит в собствената му душа. Пукнатината става бездна На път за вкъщи той отвори телефона. Профилите му пишеха сами. Пишеха в стил, който не беше неговият. Пишеха мотиви, които той не разпознаваше. Пишеха лъжи, които вече не бяха негови, а техни. За първи път — той не беше авторът на собствената си реалност. Лъжата беше станала свободна форма на живот. А той… той беше нейното излишно приложение. * * *

Абсурдният крах

Имаше хора, които падаха с гръм от властта. Имаше хора, които падаха с крясък. Имаше хора, които падаха мълчаливо — като камък в кладенец. Модераторът падна тихо, смешно и лепкаво, като човек, който се подхлъзва на собствената си слюнка. Сутринта той отиде в магазина си — този храм на електронна скрап, отдавна забравен от всякаква икономика. Беше оставил капака на компютър отворен — като отворена уста, пълна с прашни молитви. Отвори вратата. Камбанката издрънча като подигравка. Вътре го чакаше първият шамар за деня: двама младежи, смеещи се над монитора му. – Чиче! – извика единият. – Ти ли си битката на петте профила? Той замръзна. Мониторът беше отворен в браузъра му — всичките му профили, подредени като малка онлайн армия от идиоти. – Това… това е лична информация! – избухна той. Младежът се изсмя: – Лична? Да бе, братле… лична като сирене без етикет. Другият се приближи и попита с театрална сериозност: – А ти… кой от тях си? – Всички – изпусна той. Смешното беше, че това беше единственият момент, в който каза истината. Младежите си тръгнаха, смеейки се така, както хората се смеят на провал, който не е техен. Магазинът остана празен. Той остана празен. Общината, неговият малък Ватикан, беше следващият фронт. Още от входа усещаше как въздухът е станал по-гъст — не от влажността, а от подигравката. Веска — същата онази Веска, с косата като правописна грешка — го посрещна със саркастична усмивка: – Ооо, вижте кой е тук… Пазителят на интернет чудесата. Тошко се появи иззад ъгъла, носейки папки като жертвени агнета: – Човек, това, което си направил в групата… Ха-ха… Ти си единственият човек, който успя да тролва… себе си. Той отвърна: – Това е злонамерена атака. – Да, да. – кимна Тошко. – Атака от собственото ти отражение. Веска допълни: – Ти беше смешен още преди да стане модерно. И това беше най-жестокото — не се караха с него, не го презираха, не се страхуваха… Смееха му се. Той предпочиташе презрение. Презрението поне има ръб. Смехът е плосък и убива егото като пара, която разяжда боя. Когато излезе от общината, колата му — старият автомобил на тъща му, този остатъчен символ на мъжественост – беше паркирана накриво. Той отвори вратата. Тя изпищя. Почти като молитва. Опита да запали. Нищо. Опита пак. Нищо. На третия опит, двигателят даде звук, който приличаше на: „Остави ме да умра.“ Минаващ ученик извика: – Пич, колата ти е по-умна от теб! Той запали. Камшичният звук на двигателя беше трагикомично евангелие. Параклисът беше неговото убежище. Очакваше да влезе в храма на духовната химера и да намери поне там място за мистична самозаблуда. Но… Когато влезе, двама послушници се отдръпнаха от него. Не от страх. От... скандал. Свещеникът се приближи, с поглед, който можеше да закове грях на стената. – Брат Модераторе… Говори се, че си… нечист в словото си. Двойно лице. Съмнителен в делата. „Съмнителен в делата“ беше религиозният термин за „пълен провал“. Модераторът отвърна: – Не вярвайте на лъжите! Аз… аз защитих общността! Аз разкрих Марков! Тишина. Свещеникът каза: – Ние разпитахме Марков. Той няма вина. Ти си измислил всичко. Храмът замлъкна. Тишината падна върху него като съдебно решение. И в този момент — Модераторът направи най-жалкото, най-човешкото, най-комичното нещо: Започна да обяснява. Не тихо. Не смирено. А бързо, истерично, потно. – Аз… не… Исках да… Това беше недоразумение. Заблудих се… Има духовна причина! Той изглеждаше като човек, който се дави в паника, докато се опитва да се държи духовно. Послушникът №3 прошепна: – Господи… това е жалко. И беше. Вечерта, когато остана сам, той седна пред огледалото. Не за молитва. Не за сметка. За… нещо като саморазправа. Видя се. Наистина се видя. Главата му — наведена. Раменете — дребни. Очите — празни. Изражението — жалко и гръмко в своята незначителност. И тогава — за първи път — не успя да излъже. Не успя да манипулира. Не успя да се убеди в каквото и да е. Огледалото му показа истината: Той не беше светец. Не беше лидер. Не беше авторитет. Не беше важен. Той беше човек, който се бе опитал да живее като система — и системата му се беше изсмяла в лицето. Той каза тихо, почти без въздух: – Аз… съм… нищо. И това „нищо“ беше най-истинското нещо, което бе казвал. * * *

Трагичното осъзнаване

Нощта беше необичайно тиха. Не онази тишина, която прилича на спокойствие, а тишината, която звучи като спряло сърце. Градът навън беше тъмен, лампите примигваха като нервни тикове на съдбата. Той седеше сам в стаята си, пред една лампа с жълта светлина — този тип светлина, която прави всичко да изглежда уморено, включително и живота. Пред него лежаха двете тетрадки: „Рай“ и „Земя“. Отвори ги. И за първи път… нищо не записа. Нито лъжа. Нито оправдание. Нито измислена добродетел. Нито симулирана вина. Празните страници го гледаха — като два празни гроба. Той опита да се помоли. Опита да каже „Господи…“. Гласът му не излезе. Не защото Бог не го слушаше. А защото самият той не вярваше на гласа си. Тишината в стаята беше по-честна от думите му. И за първи път в живота си той почувства… не срам… а съсирена доблест. Малка. Нежна. Като свещ, която отказва да угасне. Той прошепна: – Това, което направих… беше зло. Думи без оправдание. Думи без стратегия. Думи голи като бебета и тежки като камък. Той го беше казал. Най-накрая. След десетилетия на рационализации, маски и псевдо-святост — той бе изрекъл истината. И от този миг — вече не беше Модераторът. Той беше човек. В ума му изскочи лицето на Марков. Не като обвинение. Като спомен. Спокойно лице. Чисто. Честно. Прекалено честно за един свят, пълен с хора, които модерират истината. „Аз го предадох“, каза той, този път ясно. И не падна на колене. Не се би в гърдите. Не се удави в театрално покаяние. Просто седеше. С глас, който най-после беше човешки. Той стана и застана пред огледалото. Не търсеше божествено откровение. Търсеше… себе си. И видя това: Не светец. Не лидер. Не пазител. Не пророк. Не администратор на реалността. Не велик грешник. Не белязан. Видя уморен, малък, слаб човек, който цял живот се е преструвал, че е по-голям от реалността. И за първи път… не се намрази за това. Разбра го. Той си прошепна: – Не съм бил над никого. – Всичко, което правех… беше страх. Седна отново. Взе химикалката. Отвори тетрадката „Рай“. Записа само едно изречение: „Не бях праведен.“ После отвори „Земя“. И там записа: „Не бях силен.“ Две истини, казани тихо. И тогава… се случи чудото. Но не онези чудеса от групите, не измишльотини, не фанатични фантазии. Една истинска искра: Сълза. Само една. Тежка. Странна. Човешка. Тя падна върху страницата на „Рай“… и размаза мастилото. Смеси го. Разруши реда. Счупи счетоводството. И той прошепна: – Ето, това е истината. Единственият миг в живота му, в който най-сетне беше искрен. Закъсняло? Да. Абсолютно. Но красиво. Трагично красиво. Той се облегна назад. Затвори очи. И си позволи за първи път да не бъде важен. Да не бъде праведен. Да не бъде властелин. Да не бъде мисия. Да не бъде пазител. Да не бъде нищо — освен човек, който разбра собствената си заблуда. Тишината го прегърна. Тишина без обвинение. Без просия. Без сметка. Тишина, в която нямаше рай. Нямаше земя. Нямаше Бог. Нямаше политика. Нямаше фалш. Имаше само това: Човек, който най-сетне се видя. И беше късно. И точно в този миг, в тази тишина — той изчезна. Не физически. Духовно. Психологически. Митологически. The Moderator умря. А човекът… за секунда… се роди. И после светлината угасна. * * *

Залезът на митологията

На следващия ден никой не говореше за него. Не в общината. Не в сектата. Не в групата. Не в града. Живков беше зает с нова сделка. Колегата беше зает с нова схема. Веска беше заета с нови папки. Тошко — с нови лъжи. Вселената продължи без да мигне. Модераторът не присъстваше никъде. Не беше нужен, не беше търсен, не беше липсващ. Той беше изчезнал от живота на всички така, както човек изключва Wi-Fi: без причина, без следа, без траур. Магазинът му стоеше заключен. Лампата вътре трепкаше с онази последна енергия, която жиците пазят по навик, не по смисъл. На витрината някой беше написал с пръст: „Тук имаше човек.“ Кратко. Точно. Достатъчно. В групата му последният пост стоеше без лайкове: „Истината винаги побеждава.“ Под него някой беше коментирал: „Коя истина?“ Коментарът остана без отговор. Всички негови профили бяха замлъкнали. Сякаш бяха чакали той да изчезне, за да спрат да симулират живот. В сектата никой не го спомена. Марков се върна — тих, кротък, непретенциозен. Животът му продължи без сянка. Свещеникът, докато подреждаше свещите, каза: – Понякога Бог премахва шума, за да се чуе тишината. Никой не попита кого има предвид. Вечерта прозорецът на стаята му беше тъмен. Двете тетрадки — „Рай“ и „Земя“ — лежаха на бюрото, леко отворени, като две книги, които не могат да се договорят коя е била по-важна. На страницата „Рай“ мастилото беше размазано — от онази единствена човешка сълза. На страницата „Земя“ цифрите стояха сухи, точни, бездушни — като всичко, което някога бе правил там. Двете сметки така и не се бяха затворили една друга. Не бяха се изравнили. Не бяха се балансирали. Но в края на краищата… и двете бяха празни. Когато тишината най-сетне се настани в стаята, тя каза без думи това, което животът му е отказвал да чуе: Не всеки човек оставя следа. Понякога най-истинската честност е самото изчезване. И вселената, която не забеляза липсата му, беше същата вселена, в която той най-накрая беше разбрал кой е. Не светец. Не властелин. Не пазител. Не мит. Просто човек, който за една секунда е бил истински. И това беше всичко. И това беше достатъчно. * * * Край.